Беше началото на февруари-студен и мрачен ден.Аз чаках на автобусната спирка за превоз до едно близко до града село.В негосе намираше фирма,която трябваше да анкетирам във връзка с провеждана анкета по една от дисциплините който изучавах.Небето беше оловно-сиво и ми се струваше че всеки момент ще завали сняг.Чаках на спирката от 20 минути но студеният режещ вятър правеше усешането че чакам от 1 час.Очите ми грейнаха като въгленчета в жарава,когато най-после видях че автобусат се задава.Трудно успях да се провра през тълпата хора-постоях малко и усетих какво е да си “копърка”.Въздухът беше сгъстен и недостигаше-състават му щеше да събуди любопитството на някой химик.Беше коктейл от много миризми-на гнили плодове,пот,сапун и..още нешо.На ум отправях молитви някой от присъствашите да не е обядвал боб. След 30 минутно клатене доближихме до селото Тъйкато за пръв път отивах в селото аз попитах кондукторката за това на коя спирка в селото да сляза за да ми е по близо до фирмата и да си спестя вървенето.Тя за мое очудване ми отговори че незнае.Тогава за мой късмет задгърба си чух гласа на една жена която каза че живее на същата улица на която се намира фирмата.Тя беше на около 24 и тикаше количка с малко дете.Когато стигнахме до спирката аз слязох първи и поех количката.Заедно с нея повървях около 5 минути минутно и после продължих надолу сам по “улицата”-беше надупчена като улиците на Лондон след бомбандировка от втората световна война.Тук-там имаше оставени следи от домашни животни-добре че бях гъвкав и имах заложби.Бях същински Алберто Томба-като слаломист се справях с препядствията.От двете ми страни имаше живописни гледки-от ляво –чукари извисяващи се високо над мен,а от дясно беше реката.В далечината видях селскостопански постройки и с облекчение въздъхнах-бях стигнал до фирмата.Прекрачих входната врата и потърсих някой който да ми даде информация къде мога да намеря цобственика на фирмата.Видях един човек на около 50 години с небръснато лице и зацапана с масло манта.Отправих се към него и го попитах дали знае кой е собственикът.Каза ми ,че е той, и ме попита:” ИМАТЕ ЛИ ОГЪНЧЕ?”
Казах му,че непуша.Около минута той търсеше по джобовете си огънче и след акто не откри такова той ми посочи една врата и каза да вляза там.На прага на вратата имаше 1…2…3…10 тина котки и когато се опитах да вляза те почнаха да мяукат и да се умилкват около краката ми.
На врата ме посрешна широкоусмихната жена,която ми се представи и разбрах,че е съпруга на собственика.тя ме покани да седна и сложи да прави кафе.След малко влезе и мъжътй и седна на масата срешу мен.Разказах му за проекта и му подадох папката с анкетата.Той хвърли един бърз поглед изпод очилата си,надигна се и каза че след малко ще дойде за да я попълни.С жена му почнахме да бъбрим за политика и за сериали.Кафето беше много хубаво но…тя беше пропуснала да ме попита с колко захар го пия а и аз не казах когато приех поканата и.С известно усилие разбърках кафето-ако всеки го пиеше така бях убеден че “Захарни заводи”-Горна Оряховица ще фалират.След малко Иван-както ми се представи собственикът дойде и започна да попълва анкетата.отне му около 20 минути.Когато приключи,той любезно ме попита дали приемам поканата му да ме откара до града с словебният тежкотоварен автомобил,тъй като и той имал работа в града.Аз с радост приех,след като набързо в главата ми мина изцивяването и гучкането в автобусат.В града пристигнахме за петнайстина минути,стиснахме ръце за довиждане и се отправих към къщи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар